... Винаги съм се опитвал да постъпвам добре...,едва ли винаги съм успявал. Не знам дали дори половината пъти съм успявал. Съзнавам обаче, че от както се помня, все искам да постъпвам добре. Често сърцето ми се пържи в абсурда на избора, който правя, като в "Purgatori"..., и нали още съм част от обществото, се усмихвам през сълзи, за да изглеждам нормално..

   Онзи ден ми се случи нещо, което ме накара да рева и само факта, че около мен бе пълно с хора ме накара максимално да подтисна външната изява на мой рев...или вик...

   Стоях на една пейка със сина ми... Той си хапваше сладко сладолед... Лицето му беше като на дете което яде сладолед - съсредоточено и омазано. Покрай нас започнаха да минават деца , на възраст малко по големи от сина ми. Разбрах, че са група екскурзианти. Отне ми половин секунда да разбера, че това са деца от Детски Дом... В следващия момент едно от децата, на не повече от шест години, се отдели от групата и застана пред нас. Гледаше ту сина ми, ту сладоледа, ту мене. За момент се пренесох зад неговите очи... и се разревах...

   "Пожелах си сладолед... Пожелах си да съм свободен, като това русичко момченце/синът ми/, да кажа на този чичко с брадата, който сигурно е баща му - Искам сладолед!...
Защо аз нямам на кого да кажа: - Татко искам сладолед... Защо аз нямам татко...?"

   Осъзнавах, че само аз чувам ясно въпросите. Детското сърце нямаше още мъдростта да ги обърне в думи... Само местеше поглед ту върху сина ми,ту върху сладоледа,ту върху мене. Това продължи неблагоприлично дълго, но аз разбирах че, нуждата и неосъзнатата болка на това детско сърце осъждат и не оставят място за каквото и да е благоприличие.
  В същото време малко по-нататък имаше кръщене...или нещо подобно. Двайсетина човека, облечени като за абитуриентски бал, един през друг носеха лъскави пакети с панделки, табли със сладки и питки... Една суетня и лачени усмивки... Жените плътно в крак с фолк модата...
   Детето най-после се обърна и тръгна да се отдалечва от нас, но пътят му пресичаше лъскавата тълпа... То се завъртя няколко пъти като скиьор, който избягва колчетата при слалом. Беше нисичък и рискуваше да го настъпят. Изведнъж лицето му спря пред голяма тава, пълна с бухнали питки... Погледът му беше по детски чист и ясен... Човекът, който носеше тавата забеляза с известно закъснение малкия човек пред себе си. Зачуди се, изглеждаше сякаш смята сложни числа на ум... После бързо дръпна тавата в страни, и рязко, с риск да изгуби равновесие, заобиколи детето и се запъти безкомпромисно към току що измитата кола, спряня в двора на църквата...

   Сега, като пиша това се сещам за "Списъка на Шиндлер". Има една сцена, в която Шиндлер се сеща, че е можел да продаде пръстена си и да спаси още един, двама... И аз така, "пост фактум" се сещам, че Господ от време на време ме дарява с добро финансово положение, та си представям, че бих могъл да взема на всичките тези трийсетина деца по един сладолед. Не знам дали е това правилно, а и знам, че това за тях това няма да промени нищо, сигурно и човека с питките го знаеше... Знам обаче, че това променя мене. След това ще чувам още по-ясно сърцето си...

   "Purgatory" - един филм, който ако имате търпение да изгледате почти до края, може и да ви хареса. Ако ли пък ви хареса от самото начало - не го гледайте, не си струва ... Има го в Замунда